В следващите редове ще разкажа как започна едно от най-големите ни приключения до този момент – пътешестването из Норвегия. Страна, която ще ни впечатли с гледки, ще ни удиви с планини, фиорди, скали, водопади, езера, дъги,пътища, мъх и пустощ, ще ни поднесе моменти, в които оставаме без дъх, страхуваме се и едновременно се вълнуваме като малки деца. Страна, в която очите ни блестяха, краката бяха постоянно уморени, а апаратите ни не можеха да смогнат да запечатват величието и красотата. И понеже съм сигурен, че разказът стана доста по-голям от планираното, в името на четливостта го разделям на няколко части. Така, че – behold! Част първа.
Норвегия – До там и обратно – Част I
Планиране
Както започват повечето хубави неща и това не беше по-различно – на по бира. На шега, на майтап, в една студена и снежна януарска вечер, както си говорихме с приятели, стигнахме до заключение, че ни се иска лято в Норвегия. Тази страна имаше особено значение и аз бях съм влюбен в нея. Интересът към страната на фиордите беше още от ученическите години, когато учителят ми по география, разказваше с такава любов за място, за което само бе чел и бе виждал на картинки, че успя да създаде някакъв воал на мистична красота, която се превърна в желание, да посетя това земно кътче.
Като, че с магия, на масата се появи лаптоп и решихме да огледаме цените на колите под наем в Осло. Бях почти сигурен, че кола под наем ще е извън възможностите ни. Тези ми впечатления бяха от 3те дни, прекарани в норвежната столица и шокиращо високите цени, с които се бяхме сблъскали.
Оказа се обаче, че дяволът не е чак толкова черен, цената за 7-местна кола, която щяхме да получим на летище Gardermoen за 12 дни беше 350 евро. Доста поносима присъда всъщност. Запазихме я мигновенно и така сформирахме Норвежката Задруга. В началото бяхме само четирима. Две седмици по-късно бяхме пет и вече имахме самолетни билети от Виена до Осло и обратно. Още две седмици по-късно станахме шест и положението стана критично, защото из Норвегия се броди най-успешно с голяма раница на гръб, палатка, шалте и спален чувал. Седем-местната кола ни бе отесняла доста.
Изходът беше ясен – още една кола. Това пък от своя страна даде възможност Задругата да нарастне с още един човек, който до някъде възстанови хомогенноста на групата ни – вече бяхме три момчета на четири момичета.
Следващите месеци минаха в планиране на маршрута, четене на форуми, блогове, травъл сайтове, гайдове, гледане на клипове в ютуб, запазване на нощувки с airbnb и booking. След множество споделени ексел шийтове, имейли, плащания, скайпване и още четене Планът бе готов! Norway, here we come!
А планът беше наистина план с главно П, всичко беше маркирано по дни, за всеки ден имахме точно определени места за посещение, определени хайкове и съответно нощувки. Но скоро щяхме да разберем, че картата не е територия и че плановете са правят за да бъдат променяни 🙂
За настаняване разчитахме главно на airbnb, като най-бюджетен вариант. Преглеждахме и букинг за разни бунгалца, хижички, апартаменти и въобще споделени жилищни пространства. Най-бюджетен вариант беше палатката разбира се, но гледахме да редуваме цивилизация и палатки, за да се възползваме от луксове като горещ душ и топла храна 🙂
Ден 1 Полет до Gardermoen
Приключението ни започна с инфарктно събуждане – „Успахме се!“ Екстремно бързо приготвихме всичко и газ към летището. А то ни посрещна с една дъъълга опашка, която беше за чекиране на багажа и всичко се придвижваше с тектонична скорост, часът в който трябваше да излетим отмина, а още не бяхме чекнали раниците. Разбира се след като минахме не си дадохме особено зор, а веднага се забихме в дюти фри зоната за алкохол. Концентратите в Норвегия са на баснословни цени и се купуват само от специални магазини, така че беше редно да се заредим преди заминаването ни.
Секюрити чекът беше приоритетен за нас закъснелите, така че там всичко мина гладко и ето че вече бяхме натоварени в самолета, готови за полет! Готина екстра на норвежките аеролинии е, че имат интернет през цялото време на полета, от друга страна нетът не стига за стриймване на нищо, така че освен да се изфукате на приятели, че се намирате на 10 000метра, друга работа не върши.
Кацнахме в Gardermoen и започна втората багажна епопея. Около час сигурно гледахме как тъжно се въртят на лентата чанти, които не бяха наши, а изглежда да не бяха и на никого наоколо. Малко по малко ставахме свидетели как чантите се отварят, а от тях излизаха разни предмети и се катереха върху тях.
Като този чехъл например
Багажът се появи! Хайде към колите! Тук групичката ни леко се раздели, част от Задругата оставаха в Осло да чакат последния член на Задругата, докато останалите отпрашвахме към Åndalsnes. Преди това обаче направихме един бърз курс до Осло с багажите и част от Задругата. Едно неправилно паркиране в Осло излиза около 60Е, така че внимателската там … от опит го казвам 🙁
Ето така изглежда шофирането в Норвегия – никакви коли, широта до където достига погледа и ограничение 70
Oslo до Åndalsnes, въпреки че изглежда на някакви си 400км е разстояние което отнема ДОСТА време, особено когато човек спре и в Lillehammer да хвърли един поглед на бившото олимпийско селце. Пътищата в Норвегия имат доста стриктни ограничения и максималната разрешена скорост на повечето места е 80км/ч. Осем часа шофиране и един телефонен разговор с домакините ни от booking ( които предупредихме, че ще закъснеем ) по-късно се озовахме обградени от тъмни бунгала, а дъжджът, който беше започнал да пада, упорито ни мокреше и правеше откриването на нашата къщичка още по-сложно.
Еврика! Бунгалото е открито, нанесохме се чевръсто, дойде ред за къпане, топлене и спане. По стар български обичай пуснах де що има нагревател или отоплителен уред на макс, така че да прогоним августовския студ ( беше около 9-10 градуса ). Час по-късно токът спря 😀 Но само за нас, разбира се, дргуите хора наоколо си имаха ток. Неуспешните прозвънявания на мениджъра на бунгалцата само ни накараха да пожелаем разни хубави неща на него и семейството му. Все пак не спахме в студ, заради топлите пухини завивки, с които разполагахме. Сутринта съдържателите на комплекса все още ги нямаше. Появиха се най-после, но не се трогнаха особено много когато разбраха, че сме нямали ток, поискаха си надлежно заплащането. Доста колебливо представяне с настаняването ни и като цяло колебливо начало. От друга страна не мога да си изкрвия душата и да кажа, че не беше МНОГО красиво, около къщичките имаше разхвърляни водопади, мостове и реки, самите мини хижички бяха със зелени покриви, а гледката към фиорда беше страхотна.
Това са хижичките със зелените покриви, които са толкова характерни за Норвегия
Доста е приятно човек да се събуди и да бъде посрещнат от тази гледка, някак си забравяш злободневните несгоди.
По пътя веднага се отбихме да видим отблизо и първият истински фиорд ( този в Осло не се брой )
Тролщиген
А какво е всъщност Тролщиген? За нас беше сбъдната мечта! Сигурно сме прекарвали часове, в зяпане на снимки, клипове и виртуално преминаване по път 63 в гугъл стрийт вю. А сега този митичен път беше пред нас, като спагет захвърлен насред ледникова долина между скалните зъбери, издигащи се от двете страни. Шофирането на такова място е истинска нирвана или поне щеше да бъде, ако нямаше толкова много коли навсякъде, но бързо се забравят проблемите с трафика, просто защото гледките те карат да онемееш или по скоро само да казваш на всички около теб „Виж, виж, виж и това виж, и онова … виж“ . Нямам идея колко е дълга отсечката от шосе 63, известна като Изкачването на Трола, но след всеки 180 градусов завой има гледка, която те кара да набиеш спирачки. Сигурно има десетки водопади, водопадчета, ручейчета и други подобни водни, прорязващи пътя, докато той се изкачва мързеливо нагоре.
Това е пътят, погледнат отгоре
Разбира се, в долината на Тролщиген беше мъгливо и мистериозно, точно каквото трябва да е едно свърталище на тролове 🙂
Движението по тесните серпантини беше един тих хаос – автобуси, разминаващи се в насрещното, постоянно превключване между първа и задна предавка, отбиване встрани и винаги всеки шофьор е с 24 каратова усмивка, маха и благодари. А като се замисля, защо да не се радват всички хора там? Гледките са уникални, надвисналата около теб природа ясно показва, че ако не си кооперирате, ще има последствия, но и обещава, че ако стигнете до горе, ще има огромна награда с панорама над цялата долина.
Честно да си кажа – не можех да си спомня от правилника за движение кой е с предимство – слизащият или качващият се, но нямаше и особено значение, там нещата просто се случваха и всеки се придвижваше в желата посока. Изкачването приключи. Достигнахме Тролщиген инфо центъра. За по-архитектурно настроените от нас, това беше като среща с любим герой. Сградата е особено интересна и вълнуваща – зеленият покрив успява да я впише в пейзажа, така сякаш планината суетно е разместила пластовете си и е сътворила структура, която да примами хората, да се насладят на красотата и.
Мъглите, които налазиха върховете в този миг ни накараха бързо да потърсим нещо топло до камината в туристическия център. Живата топлина на огъня, гарнирана с бялата пелена на студа отвън за миг ни пренесоха в скандинавска приказка с топъл шоколад.
Скоро обаче времето се смени тотално – нещо, с което трябваше да свикнем. В Норвегия явно важи правилото – ако не те кефи времето, почакай половин час и то ще се смени, освен в случаите, когато вали непрестанно. За щастие дъжд нямаше, така че забързахме жадно по платформите и променадките, като отново си въртяхме главите като ветропоказатели и огледалата на апаратите шляпаха, ли шляпаха.
Изворът на този водопад се превърна в тайна крайна цел на разходката ни
Някак си обаче тълпите хора не бяха нашата стихия – бързо отбихме встрани от отъпканата пътека и започнахме да се катерим по чукарите, а чукарите се оказаха стръмни, мокри, хлъзгави и кални. Така беше в началото поне.
После теренът премина в мъх. Пластове и пластове, зелен, пухкав, мек и красив мъх. Беше все едно да ходиш по дунапрен, исках да се излегна и да заспя, спираше ме само това, че мъхът беше доста мокър, а и времето хич не беше като за сън – сиви облаци, тук таме само се показваше слънце. Покатерихме се още малко, без да знаем къде отиваме, но правилото в планината е ясно – колкото по-високо, толкова по-красива ще е гледката.
Преминахме още няколко чукарести места и изведнъж пред нас се откри Тролщиген и ледниковата долина с цялата си сила.
Като по-поръчка облаците се разбягаха и се обвиха около върховете, а слънцето огря всичко с мека и топла светлина.
Поточетата, които са толкова изобилни там, смело се надпреварваха надолу по склона и подготвяха изненади за недобре обутите хора
Тази гъбка ми се видя особено фотогенична и ядлива, но си я оставихме там да краси пейзажа
В такива моменти, крайщата на устните ти, сами се разтеглят в усмивка, очите ти пият от случващото се, а гърдите ти поемат въздуха сякаш по-леко, изведнъж си имаш един перфектно красив момент.
Смело мога да заявя, че това беше една от най-красивите гледки, които съм виждал до този момент
Чудехме се накъде да продължим – малката разходка, която бяхме планирали вече се превръщаше в тричасов хайк, тайно си мислехме да стигнем до снежната линия на върха над нас, но в този момент, норвежкото време показа променливият си характер. Буквално пред очите ни облаците, които до този момент лениво се шляеха из ледниковата долина, сякаш по команда се втурнаха нагоре към върховете. Към нас идваше лавина от бяла мъгла, която вместо да се спуска надолу, пълзеше застрашително нагоре. Не ни оставаше нищо освен да се насладим на гледката и да изчакаме, облакът да ни обгърне. Разходката в мъглата беше относително кратка, а и доведе до решението ни да се спускаме към цивилизацията. Облаците явно се бяха запътили за някъде по-нагоре и бързо ни изоставиха 🙂
Продължихме с едно екстремно слизане по скалите и мъха, като постоянно се налагаше да прескачаме малки поточета. Моите крака естествено джвакаха, защото аматьорската бях потеглил с кецове на този импровизиран хайк 🙂 Нищо. За друг път ще знам. Въпреки, че почти през цялото време слънцето се показваше измежду облаците се налагаше да бъдем облечени като лукови глави – тениски, полари, якета. В момента, в който човек се застои да се полюбува на красотата, студът тихо се промъква и му напомня, че северът не е шега работа.
Това беше първият ни истински сблъсък с Норвегия, такава каквато си я мечтаехме и каквато си я представяхме 🙂 Не ни разочарова въобще.
Leave a Reply