На този етап от скандинавското ни приключение бяхме меко казано гроги 🙂 Походите, гледките и пътуването те зареждат неописуемо силно, но също така взимат и своя дан. Точно затова бяхме решили да отделим последните дни за пълно потапяне в норвежката природа и да пренесем малко от пловдивския айляк из северните ширини.
Регионът около Odda беше идеалната локация – Hardangerfjord се оказа не по-малко красив от северните си събратя, които нечестно обират славата. Освен това Odda е удобно разположена между два невероятни парка – Folgefonna и Hardangervidda.
От Folgefonna си бяхме избрали езерото Bondhus и евентуална разходка до глетчера Bondhusbreen, която бързо отпадна, като видяхме, че ще са ни нужни 10 часа до там. Ледниковото езеро беше всичко което искахме.
Перфектен пейзаж.
Спокойно и безлюдно. Вятърът донася хлад с мирис на вековен лед. Очите попиват мъглите, които се спускат около ледника, увиват се около него и сякаш го сливат с небето. Намираш си място на някой от камъните на брега, сядаш и оставяш съзнанието ти да се отърси от всякакво усещане за цивилизация и да се загуби в отраженията на тъмните води.
Пълното изследване на парка, за съжаление бе непосилна задача за нас. Искаше добро планиране, а и доста запас от енергия за ходене и обикаляне. Енергията я бяхме оставили някъде на север, сега исхаме малко почивка. Още едно място, което ще бъде посетено отново. Чао Bondhus.
Fjellet и неочакваните красоти
В разходките си до този момент бяхме забелязали множество табелки, които носеха названия на местност с наставката -fjellet. В последствие разбрахме, че fjellet означава планина, а проходите, които водеха в планината винаги бяха приключение сами по себе си. Не загубихме много време, докато открием Roldalfjellet – уникално красив път, който се изкачваше стремоглаво нагоре в планината. Отново преследвахме овцете. Водопадите, скалите и езерата отново станаха част от пейзажа. Човешко присъствие освен, нашето собствено не забелязахме …
Скоро открихме още един страхотен път Saudavegen. Подобно на спагет хвърлен в планината, той описваше невъобразими фиби, чупки и остри завои. Мечта за шофиране. Слънцето вече беше много ниско и лъчите му стопляха иначе студения пейзаж – ледникови езера и назъбени скали. Маркировката около шосето обещаваше зимата в този регион да е истинско приключение – маркировъчните колци бяха около 3.5 метра високи.
Впечатляващо беше, че за около два часа обикаляне видяхме само един човек. Станахме свидетели на един от най-цветните и красиви залези, а усмивките ни не слизаха от лицата.
Вечерята неотменно бе печена сьомга и търсене къде да прекараме другия ден. Задругата се бе настанила в малката ни хижичка и прекарахме една уютна вечер, като в дядовата ръкавичка.
Хардангервида
Хардангервида беше последната ни цел от това Норвежко приключение. Там искахме да посетим Voringfossen и да разгледаме огромните плата на самия парк.
Потеглихме рано сутринта като първата ни набелязана дестинация всъщност не беше парка, а Osa-fjellet . Пътят ни до там ни преведе покрай няколко фиорда като гледките и хубавото време обещаваха, че ще видим наистина интересни неща. Не ни излъгаха. Малко след Osa поехме по тесен асфалтиран път, който бързо ни качи доста високо в планината, скоро около нас имаше снежни петна, които с всеки изминат километър ставаха все по-големи. Други коли на пътя нямаше. Минавахме покрай езера, скали и водопади – светата троица на Норвегия 🙂
Скоро попадмахме на огромно езеро, в далечината на което имаше ледник. Не знам как успяхме при темпратури от 10 градуса ( въпреки, че слънцето препичаше ) и пронизващ, леден вятър с мирис на вековен лед, да решим че това езеро ни напомня на зимно море. Но то наистина приличаше на такова. Вятърът караше иначе спокойната вода да се пличка по каменния бряг, безчовечието и спокойствието на цялата небесна и водна шир създаваха едно особено чувство на безметежност, свобода и безгрижие. Човешката намеса си личеше само по далекопроводите и пътят. Интересно беше, че част от далекопроводите бяха стъпили на скалисти мини островчета, разхвърляни из тъмните води.
Заредени от пейзажа поехме смело по обратния път и бързо към сърцето на Хардангервида.
Водопадите Voringfossen бяха разочарование, поне за мен. Очаквах нещо величествено, може би стандартите ми вече се бяха вдигнали, а може и да нацелихме кофти период и кофти светлина, но определено не се оправдаха очакванията ми. Ордите от японски туристи също не спомогнаха за подобряване на атмосферата, така че бързо поехме нататък.
Паркът Хардангервида е огромен и красотата му според мен е именно в суровостта и безграничната пустощ, които зейват пред теб. На километри пейзажът е еднакъв – зелено море, осеяно със скали и езера. Без дървета, без храсти, просто стотици квадратни километри мъх и камъни. Усещането беше като от друга планета. Може би просто природата е твърде различна, от това на което сме навикнали по на юг.
Поскитахме из полянките, поседяхме на бреговете на езерата, попихме от гледките с очи и ето, че заваля и облаците позакриха слънцето. Сигурен знак, че е добре да потегляме. Надявахме се да зърнем северни елени, но те явно са срамежливи същества и не се показаха този път. Нищо. Пак ще дойдем.
Последна вечер в хижичката ни, последно къпане в къмпинга до Ода и хайде към Осло. Не ни се тръгваше от там … Беше неделен ден, а ние вместо да обикаляме и да разглеждаме бързахме към столицата. Но пък имахме коли да връщаме и хора да изпращаме. Всичко мина надлежно по реда си. Голямата ми тревога беше, че ще забележат надраната предна броня след инцидента с канафката. Размина се. Реших да си платя глобата за неправилно паркиране, но от рент-а-кар компанията ме посъветваха да отида в банката – излизало по-ефтино. От банката много учтиво ми обясниха, че ако платя през тях ми начисляват ей така 200 крони, само за услугата. Ако имам онлайн банкиране всичко става бързо и лесно и няма защо да плащам тези грешни 200 крони. Замислих се в България дали някой щеше да си направи труда да ми обясни тази „вратичка“ и да се откаже от 200 крони, които банката печели ей така.
Вечерта я прекарахме в пиене на ром с кола, гледане на снимки и разходки из Осло. На сутринта си взехме сбогом с Норвегия, самолетът се отлепи и усетихме как приключението ни свърши. Спомените обаче си бяха там, гледките се появяваха само като затвориш очи – толкова живи, сатурирани и фантастични.
За първи път когато обработвам снимки не ми се налага да сатурирам допълнително. Напротив. Често се налага да попритъпя ефекта на снимката, защото изглежда много „фотошопната“, а истината е, че фотошоп ползвам само да ги вкарам в някакъв размер за уеб презентация и да ги оптимизирам. Всичко друго минаваше през лайтрум направо върху суровите файлове. Е разбира се имаше случаи, когато ситуацията беше толкова светлинно динамична, че се налагаше да правя бракетинг от няколко кадъра, за да успея да уловя пълната палитра на светлината и сенките.
Послепис
Норвежкото ни приключение се случи през Август 2016та. В момента е Октомври 2018та. Изминаха две години, а все още това е най-красивото място, на което съм бил. Все отлагах да напиша тази последна част на разказа, сякаш като я напиша и всичко щеше да свърши. А то така или иначе беше прикючило още с излитането ни от Осло. Все пак се надявах, че междувременно ще посетя Норвегия отново, този път още по на север, в още по-диви места, където ще видя още по-красиви гледки, залези, изгреви, мъхове, скали, ледове, пътища, фиорди, морета и и и и …
Тайничко си представях, че тази последна част ще бъде последвана от разказа за онова друго следващо приключение в страната на Один и Тор. Е, такова не последва, но пък нищо не пречи бъдещето да ни отвее пак на север, където ветровете носят мириса на лед, а вечер небето пламти в зелено. До тогава остават хубавите кадри, спомени и разкази.
Leave a Reply