Атлантическият път и Alesund
Вдъхновени от Тролщиген, поехме към следващата дестинация – Атлантическия път. Сигурно на някои хора им се вижда много странно това да пропътуваш стотици километри по шосета, за да видиш поредното парче асфалтирана земя. И ги разбирам. Ако Атлантическият път можеше да бъде определен така. Но не може. Тази поредица от мостчета, разположени на края на света, предоставя такива красиви гледки със странното си разположение върху разпокъсания архипелаг и малките островчета наоколо, че определено си заслужава да се стигне до там. Самият път е сцена за много автомобилни реклами и се е превърнал в запазена марка със смелите си извивки и рампата, която сякаш праща колите в океана.
Времето в този момент беше с нас, не според популярните стандарти, а според фотографските. Всъщност постоянно валеше, от едната страна на хоризонта идваше буря, а от другата ниското слънце почти допираше морето и пращаше последните си лъчи на мека и топла светлина. Контрастът между сивите буреносни облаци, измежду които надничаше луна и залязващото слънце беше потресаващ. Гледката ни накара тотално да игнорираме дъжда и си направихме пикник в 10:30 вечерта – по залез.
Този ден останахме и очаровани от домакините ни – Ирина и Тейлър, които споделиха дома си с нас през airbnb. Бяха много готина двойка – рускиня и канадец, които се оказаха словоохотливи и много добронамерени. Малко се объркаха, когато ги попитах, как да отключим къщата, ако се приберем по-късничко. Оказа се, че просто къщата не се заключва, нито колите … там престъпност няма. Поприказвахме си за Норвегия, Канада и Русия, Австрия и България. Готини хора, жалко че не остана време да ударим по шот йегермайстер с тях, но явно ще остане за следващия път.
На сутринта напуснахме временното си домче, за да се съберем най-после с останалата част от групата ни. Разбира се, посрещнахме ги на Атлантическия път, но определено на залез с буря всичко е много по-драматично и красиво. Задругата беше леееко заспала, все пак бяха шофирали почти цяла вечер и гледахме да се замъкнем колкото се може по скоро до Ålesund, където бяхме настанени.
Малко шофиране, един ферибот и ето, че бяхме там! Повъртяхме се докато открием airbnb-то ни, но пък, когато го открихме останахме предоволни – имахме на разположение цяла двуетажна къща! Даже и многобройната ни банда от седмина нямаше да успее да я запълни. Хостът ни отново се оказа много готин човек, извини се на шега за времето, което ни награждаваше с литри изсипващ се дъжд. Малка почивка, хапване, презареждане и хайде на път да разгледаме Ålesund. Градът всъщност е много нехарактерен за норвежия архитектурен пейзаж, а това се дължи на факта, че през 1904та година той изгаря напълно и е построен наново в стил арт нуово. Напомняше по-скоро на германски град. В търсене на емблематичната панорама над фиорда и покривите, се втурнахме към платформата за наблюдение.
Това на което ставаш свидетел от височината си заслужава всяко едно от 417те стъпала. Времето за съжаление не беше с нас изцяло този път – валеше и не спираше. Разходката из самия град беше доста мокро и студено преживяване. Нощният живот, от който решихме да опитаме се оказа твърде скъп за нашите стандарти при 15 евро за бира 😛 Ålesund определено остава в листа за разглеждане с аквариума си, островчетата наоколо и фарът. Не лошо човек, да си остави нещо невидяно от някое местенце, защото винаги ще има защо да се върне пак там 🙂
Прибирайки се към вкъщи, взехме решението да отложим планирания за другия ден хайк до Romsdalseggen с един ден. Прогнозите обещаваха времето да се пооправи, дъждовете да спрат и слънцето най-после да се покаже. На сутринта едно изненадващо позвъняване на входната врата ни достави порция домашни, току що направени и парещи белгийски вафли, които лакомо нападнахме със сладко от боровинки. Вафлите бяха подарък за изпращане от брата на домакина ни. До този момент с airbnb-тата просто нацелвахме десятката всеки път.
Leave a Reply