Гейрангер фиорд

Или така нареченият от нас Гей-рейнджър фиорд. Още при планирането на пътуването ни имахме особени трудности с произнасянето на въпросното име.

Бяхме си го набелязали, тъй като се води един от най-красивите фиорди в Норвегия. Пък и сигурно е един от фиордите, за които Слатибарфаст е получили награда.

geirangerfjord

Първите ни впечатления обаче не бяха особено положителни – тълпи от хора навсякъде. По платформите на пътя, от където се откриваха гледки към фиорда беше като на площад. Полюбувахме се на гледката, но беше изнервящо, затова поехме към селцето Geiranger с идеята да потърсим каяци под наем и да разцъкаме из вътрешността на фиорда. Каяците се оказаха ултра-мега-гига скъпи, а селцето още по-претъпкано с туристи. Отделихме му около половин час. Имаше си своите моменти, но в сравнение с величествените гледки до този момент не блестеше особено много. Силно напомняше на австрийско село от района на Залцкамергут. Хапнахме по един хот-дог и хайде към Dalsnibba.

Dalsnibba при хубаво време сигурно осигурява уникални гледки със своите 1500 надморска височина и разположение точно над фиорда. По закона на Мърфи обаче ние нацелихме най-дебелата възможна мъгла – с нож да я режеш. Пътят до там от друга страна си беше забележителност сам по себе си, така че отново не загубихме и се нагледахме на красоти.

dalsniba

panorama-dalsnibbaedited

reklama-na-volvoИзглеждаше като от реклама на Volvo

Някъде тук Задругата ни се раздели за малко, заради незадоволени фотографски стремежи, желания и мераци. Направихме си малка разходка до едни от най-китните хижички, които съм виждал. Мъничките къщурки, бяха разположени сред поле от зеленина и мъх. Покривите им буквално се сливаха с пейзажа и го караха да изглежда, сякаш е изваден от Средната Земя. Мъглата и ниските облаци, които покриваха хоризонта засилваха усещането за приказна мистичност. Доста лесно човек може да повярва в тролове, елфи и други уж измислени същества от скандинавската митология, когато се сблъска с подобна гледка.

hiji-zelenopokrivi

norvejka-hija

hija-s-ezero

norvejko-ezero

Пътят ни нататък ни отведе покрай езера с толкова бистра и синя вода, че дъното се виждаше на десетки метри навътре, преди водата да започне да става заплашително тъмна и дълбока. Характерните за региона къщички, отдалечени на километри една от друга представляваха идеално упражнение по фотографска композиция.

Движихме се по шосе 63, което ни награди с много гледки от самото си начало от Andalsnes, през Тролщиген, Juvet, Geiranger, Dalsnibba, та чак до момента на сливането му с път 15.  И сякаш за да ни се докаже, че в Норвегията, дори пътищата са забележителност покрай нас се появи синя река – препускаща разпенена между скалите. Забелязахме смелчаци с каяци в нея. Не ми се мисли тези хора как минават през бързеите на това синьо чудовище.

sinq-reka

sinq-reka-2

Път 15 ни отведе до Lom, където станахме свидетели и на първата ни ставкирка. Ставкирките с мрачното им настроение и Средновековна атмосфера улавят перфектно суровостта и мистичния дух на Норвегия. Сякаш приказката, легендата и езическото минало са се оплели с църковната догма и са изградили тази дървена конструкция, в която могат да живеят както старите, така и новите богове. Катранено черното дърво, високите кули и покриви, с изрязани по тях драконови глави, само допълват усещането за нещо магическо, окултно и приказно.

stavkirka

След Lom продължихме по шосе 55 . Тук суровостта на севера ( не че сме били в истинския север ) отстъпваше. Върховете бяха по-ниски и не толкова снежни, липсваха зъберите и огромните отвеси. Водопадите, които се стичаха по всяка удобна скала бяха много по-достъпни, не толкова пенливи и ядосани. Такива бяха началните ни впечатления от новооткритото чудо, но в моментът, в който пътя започна да се изкачва в планината, острите върхове се завърнаха. Покрай нас все по често се виждаха ледникови езера и полета неразтопен сняг, а беше средата на Август …

road55

road55-1

syzercavame-planiniteМоменти на съзерцание

Сърцата ни препускаха по пътя, очите ни не можеха да смогнат да поемат цялата красота. Преследвахме всяка овца, за да запечатаме момента на фона на един от най-величествените и диви пейзажи, които бяхме виждали. Уви, състезавахме се неумолимо с падащото слънце. Въпреки дългите дни, с които бяхме наградени ставаше време отново да се обединим със  Задругата и да намерим място за лагеруване. За мен това щеше да е първият палатков опит в живота ми, палатката ни беше опъвана всичко на всичко 2 пъти в апартамента 🙂 Чувалите бяха тествани само като покривала до този момент.

За беда не успявахме да се свържем с останалата част от групата. Ту те, ту ние бягахме от обхват из планинските пътища, а вече слънцето бавно, но сигурно потъваше зад хоризонта. Имахме приблизителна идея, че трябва да се движим на юг, а посоката беше Flam. Решихме, че ще е добре да покрием колкото се може по-голямо разстояние във вечерните часове и да опънем палатката, някъде край пътя. Нищо, че вече беше тъмно и щеше да се налага да разпънем походното си домче на фаровете на колата.

Попаднахме в най-дългият тунел в Европа 25 километра под земята, с ограничение 70-80. Толкова е скучно и еднообразно, че в един момент мозъкът започва лекичко да халюцинира – на мен ми се привиждаха сенки по стените и тавана на тунела ( сигурно това, че скоро бях започнал да гледам Stranger Things спомагаше ). Явно норвежките проектанти са се досетили за този проблем и на всеки 10 километра имаше място, където човек може да спре и да почине и да се нагледа на светлини с друг цвят.

25km-tunel

Тунелът ни изведе в Aurland, където решихме да се качим до платформата Stegastein. Това всичко се случваше в пълен мрак към 2 часа през нощта. Мястото за лагеруване бе открито, а колата бе паркирана в канавката така, че само две от четирите колела бяха на земята, а останалите две във въздуха. И като казвам на земята, всъщност имам предвид, че колелата безпомощно се бяха завряли в половин метрова водосточна тръба. Без никакъв допир с повърхността на самата тръба. Кошмар. Превозното ни средство, което бе под наем и без застраховка лежеше обездвижено на предницата си и страничната греда, а колелата му се въртяха безмислено на около 2 педи над земята. Видяхме се в приключение.

vzemi-si

Хладнокръвно ( колко да е хладнокръвен човек, когато е претърпял подобна простотия ) поехме към една вила край пътя, пред която бях забелязал джипове. С тихи ( силни ) викове “Hi, hello” се опитах да установя контакт със собствениците на вилата. Осъзнавах ситуацията напълно – 2 часа през нощта, отдалечена вила край пътя, някой тропа по прозорците и вика. И все пак добри хора има! Има и спасение под формата на добродушен норвежец на средна възраст, който ни обясни, че е пил нея вечер, но утре сутринта ще ни помогне.

Доста изплашени, но и с малко надежда поехме към осакатената ни количка. Разпънахме палатката, карайки само на адреналин и стрес. Към 8 сутринта бързо се втурнах до вилата на новият ни познайник и спасител. Човекът беше станал и подговил колата си и въже за дърпане. За наш късмет се отзова и втори норвежец, който ни видя, че сме закъсали. В рамките на 15 минути колата бе измъкната толкова професионално, сякаш това се случва всеки ден и е нещо рутинно за тях. Не можехме да изкажем благодарността си. Радвахме се като малки деца, а товарът, който ни беше налегнал изчезна. Гледката от щегащайн беше епична, въпреки лайнарката, която празнеше близката канализация рано сутринта. Градчето Aurland беше вълшебно, похапнахме, разходихме се  и 2 часа по-късно бяхме във Flam и споделяхме приключението си със Задругата.

zakuska

Закуската имаше особено хубав вкус, след приживяното приключение

aurland

Някъде на припек из Aurland

stegastein-gledka-aurland

untitled_panorama1-aurlandedited

 

Към част VI -> НОРВЕЖКИ ПРИКЛЮЧЕНИЯ – ЧАСТ VI – РАЗХОДКА ДО ЕЗИКА НА ТРОЛА